Съвременното Олимпийско Движение е на около век. Историческият процес на съвременното организирано спортно движение показва, че в западните страни предпоставките за бързо развитие на спорта се основават на съвременните социални промени. Самото възникване на висока конкурентоспособност в спорта била отражение на конкурентното общество и капитализма и била допълнително подхранвана от национализма (конкуренция на нации или държави). От една страна, както е записано в Олимпийската харта, сред основните принципи на олимпизма са: (2) Целта на олимпизма е да постави спорта в услуга на хармоничното развитие на човечеството с оглед на насърчаване на мира в обществото при зачитане на човешкото достойнство. (4) Практикуването на спорт е човешко право. Всеки човек трябва да има възможност да практикува спорт, без никакъв вид дискриминация и в олимпийския дух, което изисква взаимно разбирателство в дух на приятелство, солидарност и честна игра. (6) Изпълнението на правата и свободите, посочени в тази олимпийска харта, се гарантира без дискриминация от какъвто и да е вид, като раса, цвят, пол, сексуална ориентация, език, религия, политическо или друго мнение, национален или социален произход, собственост, раждане или друг статус.
От друга страна, през последните десетилетия социалната роля на спорта се обсъжда и разработва от много учени в няколко контекста. Ясно е, че съвременният спорт е микрокосмос на съвременното общество (един вид огледало) и затова най-важните проблеми на съвременния спорт са подобни на проблемите на съвременното общество: дискриминация, престъпност и измама, контрол на насилието, неравенство, използване на наркотици, хазарт, опазване на околната среда, национализъм и т.н.
„Спортът може да бъде свързваща сила в обществото, която активно подкрепя социалния ред и неговите ценности, както и силната структура, в която работи. Тази теза включва факта, че спортът може да бъде използван като инструмент от правителствата и лесно може да се използва за изпълнение на целите на социалната власт. Освен това, тъй като участието в спорта е тясно свързано със социално структурирани неравенства, възможно е вместо спортът да допринася за „социално включване“, различни аспекти на социалното включване могат да предхождат такова участие. В тази връзка, трябва да приемем известна степен скептицизъм и да разсъждаваме критично върху това какво може да прави спорта. Необходимо е да се теоретизират ограниченията на спорта за промяна, както и неговите възможности.“
(Фред Коултър, Университет на Лийдс, 2015)
Коултър твърди, че спортното движение, в сегашната си система, не води автоматично до изграждане на мир и подобряване на обществото и при определени обстоятелства, всъщност засилва проблеми или увеличава негативното въздействие. В същото време все повече спортни организации, практикуващи и социални педагози, откриват образователния потенциал на спорта и как спортът, всъщност може да бъде инструмент за социално подобрение за неговите участници и техните общности на местно, национално и международно ниво. По своята същност, спортът се стреми да подобрява представянето на участниците, не само по отношение на състезаването помежду си, но и за подобрението на индивидуалния човек, в сравнение с предишните си постижения в същия спорт. При адекватни условия той може също да насърчава спазването на правила, честна игра, ненасилие, приобщаване, равенство и равни възможности, които със сигурност са важни ценности в нашите общества. По много отношения спортът има потенциалът да допринася за подобрението на социалните умения; приобщаващият спорт може да ни помогне да станем по-успешни в различни социални роли като приятел, работник, лидер, родител, партньор или гражданин – казано по друг начин, той може да ни помогне да станем по-пълноценно реализирани човешки същества. Спортът предоставя отличен социален контекст за тези видове образователни възможности и по този начин влага ясни отговорности на тези, които управляват спорта. Именно тук педагогическият подход „Обучение Чрез Спорт” се превръща в полезен инструмент в ръцете на спортни преподаватели, треньори и учители по физическо възпитание, за да се справят с тази отговорност на 21 век.
Нека видим какво означава Обучението Чрез Спорт и как работи? Ако мислим за спорта като за концепция, то е близко по форма до неформалното образование, тъй като това е организиран образователен процес, който се провежда успоредно с основните образователни системи и обикновено не води до сертифициране. Хората участват на доброволни начала и в резултат на това, участват активно в собствения си процес на обучение. Това са основните характеристики на неформалното образование. Също така, трябва да разгледаме как самият спорт като „глобален социален фактор” носи и създава ценности. След това е важно да се разграничи какво е „спортът“ като социален фактор и какво са „спорт и физическа активност“ като потенциални образователни средства. За целта е необходимо първо да съществуват ясни образователни или учебни цели, които да имат за цел да овластят участниците във връзка с предварително определени социални и граждански компетенции. За по-добро разбиране, нека диференцираме Обучението ЗА, ПО И ЧРЕЗ Спорт.
Същността на спорта е да мобилизира хората за изпълнение на целите за постигане на резултати и да надмине състезателните показатели (стремеж към превъзходство в спортна дейност). Обучението ЗА Спорт се занимава с усъвършенстването на уменията, свързани с успешния спорт (печелене на състезания и/или признания и рекорди). Целта на спорта в този контекст е да служи за развитието на индивидуални и колективни компетентности, за подобряване на физическите показатели, свързани със спортните дейности. Тази концепция е изключително важно измерение на съвременния спорт, но сама по себе си има ограничено значение в контекста на неформалното образование.
Обучението ПО Спорт е вторият слой на спорта, който включва косвените ползи и социални ценности от участието в спорта. При този подход целта е да се съчетаят спортните цели и социалното благополучие. Спортът – като колективно упражнение и физическа активност, може да има значително въздействие за подобрението на благосъстоянието, развитието на идентичността, сътрудничеството и комуникацията, увеличаването на солидарността и социалното включване. Повечето масови спортни общности имат значително въздействие върху образованието както на индивидуално, така и на обществено ниво и няколко проекта са изградени върху тези социални ползи от участието в спортни дейности, като спорт за изграждане на мир, футбол за интегриране на дискриминирани групи и др. Развитието на социални и граждански компетенции, свързани с честната игра, спазването на правила, работа в екип и сътрудничество за постигане на общи цели, се развиват чрез ангажиране в спортни дейности. Спортната ангажираност в масов спорт може да включва много обучение по спорт, което понякога се планира повече, а понякога по-малко съзнателно от треньори, обучители и учители. Много родители и настойници имат предвид тази концепция, когато насърчават децата си да се присъединят към спортен отбор или да започнат спортна дейност. Както показва проучване в САЩ, бившите ученици-спортисти (ученици, занимаващи се със спорт) са по-склонни да процъфтяват, да имат социални умения, общности, работа и физическо благосъстояние отколкото учениците-не спортисти (ученици, които не се занимават със спорт).
Концепцията на Обучението ЧРЕЗ Спорт (ОЧС) е по-сложна по отношение на целите и очакваните резултати от обучението. Този подход използва спорта като начин за постигане на образователните цели за развитие на социални компетенции, с оглед предизвикване на трайна положителна социална трансформация. Целият образователен процес се планира и подготвя с резултати, които са ясни, реалистични и измерими. Резултатите от спортните представяния са второстепенни спрямо социалните умения, които обучаващите се могат потенциално да подобрят; тези компетенции, могат да бъдат свързани с която и да е от 8-те ключови компетенции за учене през целия живот (виж картинката). Обучението Чрез Спорт е неформален образователен подход, който работи с инструменти като спорт и физическа активност за развитието на социални компетенции на определени лица или групи от хора, с цел да се допринесе към преносимо личностно развитие и устойчива социална трансформация. Тези социални компетенции включват: комуникация, сътрудничество, вземане на решения, лидерство, приобщаване и недискриминация, уважение към човешкото достойнство, социална справедливост, равенство, солидарност, осъзнаване на интерсекторност, емпатия и други всекидневни умения, необходими за живот в култура на уважение, приобщаване и демокрация.
